НЕЗАЛЯЗВАЩАТА ИМПЕРИЯ
Eдна страхотно подредена история с ключовите моменти от съзадаването и утвърждаването...
автор: Георги Димитров
Чували сме за Британската империя, „над която слънцето никога не залязва” – всичко е благодарение на мощния флот. Но Англия не винаги е била морска сила – макар и островна държава, нейните флотски традиции са повече от скромни.
Ерата на Великите географски открития започва с португалските експедиции до Гвинейския бряг от началото на ХV в.: Жил Енаиш, Диниш Диаш, Нуню Трищао и Диогу Азамбуджи първи осъществяват контакти с африканските крале, и разкриват фактории в земите им. След тях Диогу Као и Бартоломеу Диаш проправят пътя за Индия, и принуждават Христофор Колумб да избере алтернативен маршрут – открит е Новият свят.
Останалите европейски монархии с нескрита завист следят Испания и Португалия /които междувременно са си поделили света с Договора от Тордесиляс/, но не следват примера им по ред причини: Венеция и Генуа все още се бият за Леванта, Франция няма достатъчно силен флот, а Ханзата контролира северните търговски пътища.
През 1495 г. в Англия се установява Джовани Кабото /родом от Генуа/ – бягащ от кредиторите си авантюрист, който някак си успява да убеди Хенри VІІ да му повери експедиция до митичния о. Бразил на запад. През 1497-98 г. са осъществени две плавания с кораба „Матю”, при които Кабото обявява крайбрежието от о. Нюфаундленд до п-в Флорида за английско /!/ владение.
През 1530 г. бившият флотски ковчежник Уилям Хоукинс съоръжава 250-тонния барк „Поу” и осъществява две плавания до Гвинея и Бразилия.
През 1547 г. в Англия се завръща Себастиан Кабот /син на Джовани/, който вече е уважаван моряк, откривател и картограф. През 1551 г. той основава акционерно дружество, и със събраните 6 000 лири закупува и съоръжава три нови кораба, с които през 1553 г. сър Хю Уилоуби тръгва да търси североизточен път до Китай. Корабът на Ричард Чансълър достига устието на Северна Двина /Уилоуби с другите два е приклещен от ледовете и загива/, и по-късно е приет от руския цар Иван ІV Грозни, който дава право на англичаните да търгуват в Москва, Новгород и Псков, и дори им съдейства да проникнат в Персия. Ражда се „Московската търговска компания”, просъществувала поне до 1582 г.
По онова време Англия няма опит в морското дело: теоретици като Робърт Търн, Ричард Уилс и Герард Меркатор са убедени, че през Североизточния и Северозападния морски път, че дори и през Северния полюс, може да се проникне безпрепятствено в Китай и Индия: за тези каузи са изпратени няколко безплодни експедиции /на Мартин Фроубишър, Хъмфри Гилбърт и Джон Дейвис/, докато се изясни, че корабите от онази епоха не са в състояние да преодолеят дрейфащите ледове в големите ширини.
В Англия се строят главно баркове и пинаси – малки съдове с ограничен тонаж, докато по-големите кораби се купуват от чужбина /примерно, хоукинсовият флагман „Джизъс” е ханзейски/.
През 1564 г. Джон Хоукинс по примера на баща си съоръжава четири кораба – „Джизъс” /700 т/, „Саломон” /140 т/, „Тайгър” /50 т/ и „Суолоу” /30 т/. със 170 души екипаж, и отплава за Сиера Леоне, където с помощта на португалците залавя голям брой негри и ги прекарва до Венецуела и Флорида. Всички кораби се завръщат благополучно през Нюфаундленд: загубили са 20 моряци, но печалбите надхвърлят многократно вложенията, така че, през 1567 г. Хоукинс решава да повтори начинанието, този път с 5 кораба. Флотилията достига Гвинейския бряг и англичаните пленяват общо 500 местни. По пътя към Западна Индия обаче ги застигат силни бури, и адмиралът с четирите оцелели кораба се принуждава да спре в Сан Хуан де Улуа за ремонт. По онова време Испания е в мир с Англия, но в сила е строга забрана за англичани да търгуват в Индиите, така че вицекралят дон Мартин привидно допуска чужденците, след което ги напада вероломно. Повечето англичани са на един крайбрежен остров и малцина смогват да се метнат на корабите, но от тях само „Миниън” и „Джудит” /на Франсис Дрейк/ успяват да напуснат залива – останалите два са потопени, а екипажите им – безмилостно избити. Сър Джон оцелява, но корабите са без припаси – по пътя са изядени всички папагали и маймуни, докарани от Африка, както и кучетата, котките и плъховете. Скоро адмиралът е принуден да остави на брега още 77 души, с обещанието, че догодина ще се върне /само един от тях – Майлс Филипс, след големи премеждия успява да се добере до Англия/. В Англия капитанът се жалва пред нейно величество и иска компенсация, но му е отказана. Тогава двамата с братовчеда Дрейк решават да поемат по нов път, а имат и оригинален план.
През 1577 г. от Англия отплава флотилията на сър Франсис Дрейк: 5 кораба с общо 164 души, и още от африканското крайбрежие започва да плячкосва всеки срещнат испански и португалски кораб. След Кабо Верде флотилията взема курс към Бразилия и Патагония, преминава Магелановия проток, където при една буря корабите се разпръсват /така е открит и протока Дрейк/, и сър Франсис продължава само с флагмана „Пеликан”. По онова време Тихият океан се счита за вътрешно испанско море, поради което никой от многото кораби, плаващи между Чили и Калифорния, не е въоръжен – англичаните се оказват като лисици в кокошарник. Дрейк оплячкосва наред селища и кораби, между които и караката „Какафуего”, претъпкана със злато и сребро. На 43 градуса северна ширина откриват безлюден залив и спират да поправят кораба. Тук се сприятеляват с индианците и сър Франсис, без да му мисли, ги обявява за английски поданици. Той преценява, че е рисковано да се върне по обратния път и поема към Молукските о-ви и нос Добра Надежда. Така англичаните успяват да се сдобият и подправки, но при о. Сулавеси корабът засяда на плитчина, и изхвърлят зад борда 3 тона карамфил и 8 оръдия, за да го освободят. Въпреки това, три години по-късно Дрейк благополучно се завръща в Англия с несметно богатство, половината от което е за Елизабет І /счита се, че със своя дял тя е финансирала цялата война с Испания/.
Примерът на Дрейк е последван от други ентусиасти – Томас Кавендиш, Уолтър Рали и Джеймс Ланкастър. Кавендиш, който е едва на 28 години, през 1586-88 г. отплава с три кораба със 123-ма души, и повтаря подвизите на Дрейк, нападайки испанските селища и водейки люти битки, и след околосветско пътешествие /третото в историята/ се завръща триумфално в Англия.
Междувременно, сър Уолтър Рали разработва нов тип английски галеон: с издължени форми и ниски надстройки, който по бързина и маневреност бие всички останали в класа си.
През 1587 г. адмирал Дрейк с корабите „Бонадвенчър”, „Дредноут”, „Лайън”, „Рейнбоу” и с два пинаса напада превантивно подготвящата се армада в Кадис, и за един ден унищожава, разграбва или пленява 35 кораба, а на връщане пленява още близо 100 каравели и фелуки, натоварени с инвентар. На всичко отгоре, край Азорските о-ви пресреща огромната португалска карака „Сау Фелипе”, прибираща се от Бразилия, и я оплячкосва. В резултат англичаните си правят следните заключения: един боен кораб е способен да се справи с няколко галери; големите караки не са толкова страшни; португалците не са непобедими…
През 1588 г., макар и с известно закъснение, Великата армада все пак напада Англия. Тя включва 64 огромни галеона /подобни на плаващи крепости/, четири чудовищни галеаса с по 300 гребци, както и около 60 други кораба – хулки, караки, аргози, каравели и др. Съставът включва 8 000 моряци, 2 000 роби и 20 000 войници. Отлети са 1 650 бронзови и 1 000 чугунени оръдия, със 120 000 гюлета. За огромно щастие на англичаните, дон Хуан Австрийски /победителят от Лепанто/ наскоро е починал, и за адмирал на флотата е определен дон Алонсо Перес Медина-Сидоня – млад, бъзлив и страдащ от морска болест непрокопсаник. Отделно от армадата, пармският херцог подготвя в Нидерландия 100 хоя, 70 плоскодънни баржи за превоз на коне и 28 бойни кораба, които разполага край Дюнкерк. Определен е дори бъдещ английски кардинал!
В отговор на тази нечувана заплаха, кралицата едва успява да събере стотина бойни кораба под командването на лорд Хауърд, с вицеадмирал Франсис Дрейк. Освен тях са реквизирани и 40 малки съда, използвани за разузнаване. Холандците прибавят около 25 бойни кораба под командването на адмирал Лонк.
Първият сблъсък е в района на Плимът, но испанците са повече загрижени да спазват формацията, отколкото да се бият – в резултат един от най-големите им галеони се сблъсква с друг кораб, а единият галеас е така засипан от гюлета, че се налага останалите кораби да го заобиколят, за да го запазят. Адмирал Дрейк се впуска безстрашно към пет големи кораба, но като разбира, че са ханзейски, се връща обратно.
След два дни, някъде край Портланд, испанците вече са решени да се сражават, но вятърът се оказва неизгоден, а английските кораби са много по-маневрени и леки, така че, след яростна размяна на залпове, армадата се насочва към Дюнкерк, за да се съедини с пармския херцог, който обаче не смее да излезе от пристанището заради холандските и зеландските кораби. Междувременно, английската флота е разделена на четири, под командването на Хауърд, Дрейк, Хоукинс и Фроубишър. Адмиралът издебва момент, в който армадата е на котва при Кале, подбира 8 негодни и прогнили кораба и нарежда да ги натъпчат с барут, катран и сяра, и да заредят всичките им оръдия с гюлета и картеч, след което ги насочва към противника и ги подпалва – ефектът от пламтящите в мрака брандери е поразителен: испанците в паника режат котвените въжета и корабите им се блъскат едни в други. На единият галеас е повредено кормилото и той се забива в една плитчина край Кале, където моментално е връхлетян от няколко английски пинаса. Понеже това са френски води, комендантът на крепостта се отправя с лодка към галеаса и на висок глас се представя на англичаните. „Бонжур, мосю!” – подвикват весело моряците докато плячкосват, а изстрел от аркебуз го подканва да се оттегли. Заграбени са 50 000 дуката, а робите са освободени.
За няколко дни корабът на Дрейк получава 40 пробойни, вкл. две в адмиралската каюта.
Когато армадата доближава Шотландия, английската флотилия се завръща и оставя само няколко пинаса да следят противника. Испанците са загубили вече 5 000 души и 12 големи кораба, а мнозина са болни, затова адмиралът им решава да заобиколи Ирландия и да се върне в родината. Тъй като водата на корабите привършва, всички коне и мулета са изхвърлени зад борда. Няколко кораба се разбиват край шотландските брегове, и около 400 войници и офицери са откарани голи и премръзнали в Единбург, откъдето тайно са препратени в Испания /нейно величество си „затваря очите”/. Далеч по-тежка е участта на разбилите се край Ирландия кораби: всички моряци и благородници са изклани от дивите ирландци. От 134 кораба, в Испания се завръщат едва 53, вкл. един галеас.
Войната с Испания продължава, и през 1591 г. сър Джордж Кари с корабите „Суолоу” и „Хоупуел” и барка „Кънтент” успешно се сражава с 6 испански галеона край Куба.
Но най-паметната битка е малко по-късно през същата година край Азорските о-ви, когато нова испанска армада се опитва да прихване 15 английски кораба под командването на лорд Хауърд. Повечето екипажи прерязват котвените въжета и успяват да се изтеглят, но капитанът на „Ривендж” Ричард Гренвил се бави, тъй като събира хората си от брега. На всичко отгоре, 90 души от екипажа му са болни. Вече е късно за бягство, и капитанът решава да приеме боя: той се врязва между двете ескадри в отчаян опит да се измъкне, но е пресрещнат от огромния „Сан Фелипе” /с три оръдейни палуби/, а малко след това е приклещен от още три галеона, които се опитват да го вземат на абордаж. Ожесточените залпове на „Ривендж” обезкуражават „Сан Фелипе”, но от останалите стоварват голям брой мускетари и войници – те обаче са решително отблъснати от английските моряци. В този момент пристига на помощ корабът „Джордж Ноубъл”, но мистър Гренвил му изкрещява да се спасяват. Битката е започнала следобед и продължава през цялата нощ. Самият Гренвил е ранен още в началото от мускет, а по-късно получава втора рана на главата, но корабният лекар е убит, докато го превързва. На сутринта барутът и гюлетата са почти привършили, всички мачти са прекършени, а надстройките – съборени; палубата, напомняща касапница, е почти до водолинията. Убити са 40 моряци, а 90 лежат болни върху баласта в трюма. При това положение Ричард Гренвил нарежда на канонира да взриви кораба, но помощниците му се възпротивяват, и в суматохата един от тях се отправя с лодка до кораба на генерал Алфонсо Басан, който му обещава пълна пощада. Помощникът се връща с отговора и раненият Гренвил е пренесен с носилка на испанския кораб, където се отнасят с него много внимателно, но той умира от раните си след два дни. Оцелелите моряци са освободени.
През 1593 г. Никълъс Даунтън с три кораба превзема португалската карака „Лас синко лягас”, а през 1594 г. Джеймс Ланкастър оплячкосва Пернамбуко и също превзема една голяма карака.
През 1596 г. Уилям Паркър с кораба „Прудънс” и барка „Адвенчър” превзема град Кампече и отвлича една фрегата, натоварена с кралския данък в сребро – така завършва един бурен век, поставил началото на нова империя. Следва пробуждането на друга морска сила – Холандия, а след това и на Франция, но въпреки всичко Британия е световен хегемон през следващите 350 години.
линк към извора:
https://www.facebook.com/groups/202188350114988/?multi_permalinks=781653692168448&comment_id=781875505479600¬if_id=1543755593647797¬if_t=feedback_reaction_generic&ref=notif
